понеделник, 9 март 2009 г.

фиго


на галено фигаро. почувствах се тъпо, почувствах се малко мащеха. имаме фиго от 6 години, оттогава го обичаме, снимаме, оттогава обичам да си завирам носа дълбоко в козината му огромна и да вдишвам котешката му миризма, да спя с него, да ми мърка и да пуска искри, да си играем с въженце, да си играем на криеница. той вероятно обича подобни неща и някои други работи обича също, ама няма да разкаже сега

а ринго се появи едва от няколко дни и аз вече се хваля навсякъде с него

ето така кучетата се наместват в сърцата на стопаните си - въртят опашка, гледат предано, скимтят и са готови на всичко, за да ги обичаме

3 коментара:

Рос каза...

Ама е красавеееееец... И съм сигурна, че в човешкото сърце поради спецификата му - а именно, че е сърце, и то човешко, винаги има място и за още едно същество. Пълноценно.

ernesta каза...

ама то и аз съм сигурна, само че фиго дали го знае

el каза...

ааааа забравих да споделя за една от трите ми домашни котки (една от три, защото моето не е просто семейство, а голяма, поразпръсната, но задружна фамилия, тип италианска:). отплеснах се. исках да ти кажа за котарака Шекспир. Шекспир е кротък и безкрайно плашлив възрастен сиамски котарак, който баща ми и сестрите ми бяха намерили един ден, безжалостно изхвърлен от една съседка (все още жива, единствено, защото не ми казаха коя е, за да я претрепя. що за човек ще си изгони котето?! та, уплашеният котарак веднага побързал да се скрие в кабинета на татко и като нямало къде другаде, се скрил между книгите. баща ми го видял, разсмял се и рекъл: Какво си се наредил там като томче на Шекспир? и така си остана - Шекспир. Кучето пък (бесен малък дакел) се казва сър Тоби ("Дванайста нощ").

баща ми беше театрален режисьор:)