пропускливост

Не съм сигурна. Как се казва, когато усилено мърдам пръстите на краката си, въртя кичур коса, мачкам хлебната гума...Или стоя съвсем неподвижна, очите ми застиват, а чертите на лицето ми се размиват като в любимата ми акварелна техника. Тишина е. И предчувствие. Тялото е неподвжно, а мисълта бърза. Сетивата са будни. Въздухът мирише като през буря. Осмисляне е сигурно, но на мен ми се струва по-подходяща друга дума – пропускливост. Защото много не мисля, не съм активна, а просто пропусклива. Оставям мислите, енергиите, образите, думите да ме изпълват, да влизат в мен и да си намират място. Харесва ми. Приютявам следното: ако живеем достатъчно дълго, то непременно ставаме литературни, т.е. ако някъде по в началото сме срещнали героинята А. и сме я забелязали, то към края е задължително тя да „гръмне“. Понякога случайни срещи оставят следа, запомняме хора, които не познаваме. Кратки реплики. Мигновени погледи. Неизбежни обаче. Срещаме ги отново.На страница 297 образът стремглаво се развива. Примерно. Става част от друга вече история, нашата. И така, мисля си, желанията и копнежите ни се връщат при нас, дори и късно, дори и когато вече не са желани. Получаваме всичко, което сме искали. Не знам дали това е щастлива мисъл. На мен ми е хубава. Припомня ми, че съм само едно малко мънистенце от гердана. И сигурно тази романова закономерност в рамките на един живот важи и за по-големи периоди от време. И тогава може би е добре да записваме историите си, за да се срещнат с другите истории, преди и след, когато ни е нямало и когато няма да ни има.