..хм

Не понасяше зимата. Имаше едно такова лятно ухание, че разтапяше снега около себе си. Стана трудно от леглото. Сънят отново не искаше да я пусне. Беше се вманиачила в сънищата си. Даже си направи една специална тетрадка, за да ги записва. Но най-живите бягаха от листа. Имаше много подмоли, в които по-хитрите се промъкваха. Тогава започна да ги рисува. Но тази сутрин не откриваше следа, по която да тръгне. Детето и кучето я чакаха за разходка. И тя излезе, със съня, крепящ се като сълза в края на лявото и око. Захапа усмивката си и тръгна с кучето и детето. Избираха места, където снегът беше още неотъпкан и слушаха стъпките си. И понеже беше много тихо, този звук им изглеждаше съвсем вълшебен. И така, жената, детето и кучето, разтопиха снега, смяха се много и им беше студено и хубаво. После се прибраха и пиха големи чаши горещ шоколад и ядоха току-що опечен хляб. Утре пак щяха да излязат. Майката сложи сламената си шапка и зарови крака в пясъка. Нейни бяха линията, която разделя небето от морето, и всичкото синьо на безкрайността. Имаше много време.