неделя, 10 октомври 2010 г.

Усещам деня като предел. Имам нужда от определен ритуал, за да прекрача в зимата. Да си кажа, че някакви неща са приключили и други започват, защото ме натъжава мисълта, че през зимата всъщност нищо не започва...Да прибера летните дрехи, да преподредя стаята си, така, че да пази лятото в пазвата си. Сандалите, прилежно завити в кутиите си, сънуват горещите пясъци. Но преди този ритуал, имам нужда от още един, по-малък. Препечената филия с масло – нещо, което много обичам, но никога не ям. Кафе със закуска, а не с цигара. Звукът от ножа по хляба. Подскачащи насам-натам мисли, но слава богу, малко на брой. Безсмислени опити за опитомяването им. Фейсбук – понякога страшно отегчителен, понякога неочаквано полезен, място, където мога да се полигавя, да се почувствам по-малко самотна или точно обратното, да видя интересни неща, но и точно обратното; блоговете на приятели, кулинарните блогове, случайните блогове... Обикалянето по папките pictures, documents, music; пощата; скайпа...Почти ежедневен ритуал. Пропускайки междувременно в главата ми да се настани някакъв образ на храната, която ще приготвя за обяд или следобедното нещо сладичко, или направо за вечеря, си спомням за тефтерчето с рецепти на баба ми. Корици с цвят на прегорял карамел, и много тънки жълти листове, спомням си как шумоляха, като ги разлиствах, спомням си също, че от едната страна имаше две колонки: да взема, да дава. Разбира се, никой не се интересуваше от тези вземания-давания, това беше съвсем друга литература, имаше няколко десетилия история под формата на туршии, баници, „кейкове“ (думата кекс не съществуваше), торти, сладка, компоти...Първите страници бяха изписани с мастило, а думите бяха украсени с краесловни ерове, там където се полагаше да бъдат. Нямаше анонимни рецепти – имената на безброй домакини ги съпътстваха: торта от Добруша, кейк от Ахавни, милинки от Маня, туршия от Радка...Пазя спомена – баба разточва тесто или подрежда магданоза на букетче (ох, сега се сещам, че точно с такова букетче и прическа от трийсетте на миналия век имаше някъде прекрасна снимка, обещавам си да я намеря), а аз разлиствам онези шумящите страници и питам: „Бабо, коя е Добруша?“ „ А, Добруша ли...“ - започваше тя словоохотливо и така чудно завързваше историята, че не разбирах кога е свършила с готвенето, кога е сервирала обяда, кога главата ми е натежала. Сега си давам сметка, че аз нямам такова тефтерче. Моята внучка няма да има такива спомени. Безвъзвратно отживяно време.

С помощта на My cooking creations

А тук Лени се заиграва

2 коментара:

therewereswallows каза...

и аз нямам такова тефтерче, но имам едни разпечатани на принтер рецепти от блогове ;)))

therewereswallows каза...

нищо не написах за трюфелите, защото ги опитах, оживях, но остават неописуеми...