Който ме познава, знае какво обичам, но също – и какво не обичам. Зимата не обичам. Не
я обичам заради толкова много неща, че чак не ми се изброяват. Обаче има едно
клише, на което не мога да устоя – затрупан от снега свят в планината, някъде до
небето и до гората. Стъпките в снега, хрущенето в тишината… Взех няколко портокала и мандарини, няколко шоколадови мъфина, термос планински чай, бяла
керамична чаша – една за двамата, дори и свещник със свещ. Всъщност не
пропуснах и ръкавици, и резервен чифт вълнени чорапи, резервни батерии за
фотоапарата, абе изобщо много се
мобилизирах. Избрах село Мостово, защото гледката винаги си е струвала,
а не бях го виждала зиме. И както и да се опитваше Боря да ми каже, че там няма
сняг в момента, не исках да знам. В моята глава си имаше доста. И тръгнахме
трима – мъж, жена и куче, по белия свят. Никъде по пътя не се забелязваше и
следица сняг - обикновен зимносив пейзаж с оголени клони и оглозгани ниви. И
тогава, незнайно защо, изпитах една чудна наслада от неделята (друго, което
не обичам) с бюргерската ѝ тишина и доволна задрямалост, която се опъваше като
ластик по пътя ни и се размазваше грозно по фасадите, докато я наблюдавах – хем
отстранена, отвън, хем съучастнически, отвътре. Отвътре, в замъгленото топло на
колата, слушайки стари, но златни хитове по някакво радио, оглозгани ниви,
празен вятър в празните клони, заспали къщи в заспали села, ние и безкрайният
път пред нас. Много важно, че нямаше сняг! Казах на Борис, че не мога да му
обясня какво е чувството, но му се наслаждавам изцяло. И тогава от безличното
небе бавно започна да се сипе. Първо приличаше на дъжд, после снежинките се оформиха
по стъклото на колата, после захвърчаха срещу нас, все по-големи, все по на
гъсто, все по-магически. Има едно село, Орешец, винаги съм го хресвала. Спряхме
там да снимаме, но повече подскачах от студ и радост - каквото си бях поискала,
това ставаше, хайде сега, бавно нагоре и после надолу към Мостово, а около нас
снежинки летят. И точно над селото, точно когато започнаха безмилостните снимки
при безмилостния вятър, а от студ ме боляха подмишниците даже, снегът спря. Да
съм била разочарована, не съм била, просто се спуснахме долу в селото, до
църквицата, до табелата, сипахме си чай, запалихме си по цигара и се
наслаждавахме, докато слънцето се измушваше иззад един облак, за да дигне
цялата влага от земя, да я обърне на було, а то да плъпне по върховете и да се
разстила като дим от лулата на вълшебник. По пътя към Белинташ минахме пак през
дъжд, слънце, мъгла, слънце, сняг на ситни стиропорени топченца и накрая скалата,
цялата огряна, припичахме се и въртяхме глави из облаците, моята още е там
някъде. Пропуснах много неща като топлата боб чорба в Старите къщи, калния път
до Беленташ, който мазно мляскаше под краката ни, радостта на Ринго от малкото
сняг, задържал се на по-усойните места, дядото с меда, книжките и малкото
кученце, смешките. Сега, когато пиша, се
сещам за онова хубавото чувство, на което се наслаждавам, но не мога да обясня
и знам, че то е благодарение на книгите, на думите, които разказват истории и
променят нас, без да разбираме. Думите създават световете, в които живеем.
Благодаря за всяка прочетена дума!
Няма коментари:
Публикуване на коментар