понеделник, 6 януари 2014 г.

оазване


Една обикновено весела жена, често изпадаща в кризи от несекващ смях, беше се умълчала и мислеше. Пиеше кафе в леглото си и се протягаше със сантиметър в минута, бавно сплиташе пръстите на краката си близо до главата на похъркващото куче. Мислеше за зимата, която я овътряше. Всяка година думата за това състояние се променяше в зависимост от разновидността на щама – беше мислила за омечкване, подплатяване, подпалтяване, а сега беше ред на овътрянето. Вътрето в къщата, в стаята, в леглото, в книгите, в мислите, в сетивата, в желанията, в киното, в тялото, в собствените очи. Вътре, което измества всяко вън. Аз, който измества всичко останало, защото във вътрето е аз-ът. Жената започна да опитва още думи в ума си: оазване, охралупване…И докато лежеше и се протягаше съвсем бавно, косата ѝ започна да расте бързо и ставаше все по-черна, пропълзя по тялото ѝ и го уви няколко пъти на стегнат вързоп, устните ѝ се удебелиха и се разпукаха, пуснаха ягодови ластуни, но това можеше да го види само тя. И само тя можеше да чуе дълбокия смях, който клокочеше в недрата на нейното най-женско вътре. Ако би могъл да го чуе друг, би започнал също да се смее, би заразил наоколо и представете си един цял свят, който се смее неудържимо. Тя си представи една кинолента, запечатала деца, жени, мъже и старци, които се пляскаха по челата, превиваха се, плачеха, търкаляха се, тресяха се и хълцаха от смях, кадър след кадър. Без звук и черно-бяла.

3 коментара:

elichkata каза...

оф, че си ми любима!

Ясмина каза...

не ми излиза от главата сплитането на пръстите на краката й... :*

Elena Kalpakchieva каза...

обичам я тази със смеха отвътре :*)