петък, 9 май 2014 г.

каквото посаждам






























Лили Глицинията беше луда. Като дете я хванаха да се тъпче със салкъмите на глициниите. После ѝ забраниха и тя спря, но прякорът си остана. Лили не беше нито висока, нито ниска, нито умна, нито глупава, нито красива, нито грозна. Имаше предълга коса, а едното ѝ око беше зелено.  Постоянно садеше неща и те избуяваха навсякъде около нея. В градината и по балконите на къщата ѝ висяха и пъплеха тиквички, патладжани, чушки, домати, краставици, малини, ягоди, дини, пъпеши, нарциси, лалета, перуники  и какво ли не. Само глициния не засади, защото се страхуваше, че ще започне пак да я яде. Обаче когато тръгна да сади хартиени лодки и писма, чайници и чаши, взеха да ѝ се присмиват в лицето. Лили търпеливо обясняваше, че ако засадиш семе от писмо, ще поникне писмо. Първо ще има малко стъбълце и няколко листенца – така ще се роди надеждата, после ще се появи пъпчица – писмото, но още затворено – така ще се роди очакването и накрая ще се разтвори пликът и ще прочетем писмото и така ще се роди радостта от каквото посаждаме. Но колкото и да обясняваше Лили, само предизвикваше по-бурен смях, а колкото повече се смееха хората, толкова повече цъфтеше, което засаждаше Лили. Започна да сее сънища, книги, дори ключове. Веднъж се случи така, че един човек си загуби ключа от къщата и никой ключар не можа да направи ключ, защото ключът цъфтеше в градината на Лили. Тя каза, че човекът трябва да почака, докато ключът узрее добре. И той остана да чака при нея. А когато ключът беше готов, човекът не искаше да си тръгне. Той ѝ засади глициния, а тя го научи да я яде. 

2 коментара:

Ясмина каза...

чакам я Лили другата пролет да я нагостя и аз!!! :)))))****

Ани каза...

Мила Ерна, аз съм просто един от многобройните тихо посещаващи блога ти по(читатели). Не знам дали бих могла да си я позволя, но пък мога да те попитам - обещана ли е някому тази картина, защото много, много ме докосна, тя и историята към нея?