неделя, 21 март 2010 г.

дойде

Навсякъде е. Напъпила живопис. Не се побира във формите. Намира пролуки, превзема с цвят. Виждам я в усмивките, в тъкмо поникващите цветя, във вените на сухите клони. Лятото избухва ненадейно, не е като зимата, която бавно и постепенно сковава, изсушава те, без да разбереш. А лятото крещи, настоява да бъде забелязано. Виждам те, виждам те. И съм щастлива, толкоз щастлива, че чак луда. Подкокороса ме да изляза навън с четки и блокче, че и вода носех, и да седна на някой нестоплил се още бордюр да рисувам. Не съм го правила, откак бях на седемнайсет. Любопитна съм да видя какво е след 20 години. Ами същото е, почти. Не, емоцията е малко по-силна..май. Не знам, когато рисувам, не мисля, не забелязвам времето, често не чувам какво ми говорят, често не отговарям или отговарям смешно. Сега си мисля обаче, че това е друг вид концентрация, онази, която наричам пропускливост. Днес ще изляза пак, рисувам къщата, откъдето започна всичко. Стара еврейска къща, в която живееше Сара, моята приятелка, с която се учехме, за която мисля при всеки акварел, при всяко ходене в Стария град. Къща, в която живях часове, дни, в която говорехме за сериозни неща и за глупости, за любов, за книги, за самота, за изкуство, за дрехи, за момчета, за момичета,..... за Ален Делон, за всичко. Разглеждахме седефени копчета, увивахме се в копринени платове и правехме първите си торти. Слушахме музика. Беше времето на Флойд. Искам да я нарисувам с акварел за Сара, която е далеч. Искам да я нарисувам с масло за себе си, която съм толкова близо... После Ана танцува – за пръв път навън тази година, за пръв път с обувки, за пръв път фарука. Обичам фаруката. Говори на кръвта ми. И въпреки че написаното стана ужасно дълго, искам да кажа само още едно нещо. Беше трудна зима за мен. Много. Всяка следваща става все по-трудна или просто тази, но оцелях. За живота, който ми даваха в смъртта, искам да благодаря на Галя и нейния блог, толкова пълен със сила и цвят, на Ана, защото винаги ме разсмива, на Лени, постоянно й благодаря и винаги има защо, на Ваня, изненадващата, на Еличката за смеха й, на Деничката и нейните дълбокопоставени, тъжни очи, които казват толкова много, на Даниела, която със своя блог направи смъртта ароматна... Не знам какво щях да правя без вас

къщата и онзи прозорец най в дъното, на кухнята беше

3 коментара:

denitsa каза...

чувам чичопей точно сега...:)
шастлива пролет, ерне!
бих седнала с теб на някой тротоар да рисуваме.
а от къщата на кака Сара и аз имам един спомен - едно единствено посещение на стаята й, което не забравих...:)

ernesta каза...

и пак: много те обичам, деничко, ще ти се обадя следващия път като навън..а ти ще ми разкажеш може би спомена от онова незабравимо посещение“...

Даниела каза...

Ерна, страхотен пост - много силен и искрен, твоите в същност винаги са такива! Картината е разкошна! Прегръщам те силно!
Честита пролет!