лято обаче циганско

разнася аромата си на печени чушки и сливов мармалад, подмамва ни с тананикането си по пътища несигурни, но пътища на сърцето...

:)

стари акварели на ясен намирам, докато подреждам рисунки..споделям, възхитена от смелостта и обилието на цвят, и забелязвам, че като мен обича да рисува круши :)

ето и крайния вариант

още една рисунка за плакат на танцовия спектакъл "Домът на Бернарда Алба". някак не ми се искаше да пропусна акварела, но сега, като гледам, страстно ми липсва червеното

морето е на лятото сосът

затова и в пъпешите виждам лодки

да слушаш една песен много и много пъти, да допираш крака в хладния току-що избърсан под, да плачеш без причина, да разглеждаш тялото си, да се чудиш сам на себе си, да е неделя следобед...

всеки ден мия и режа зеленчуци, пържа ги, пека, варя...реших, преди да готвя моделите, да ги рисувам

...динята обаче я изядох, преди да ми позира

прекалено много прогестерон

за да забравя, че съм розов котарак, и да стана жена...

та-ра-торрр

дойде

Навсякъде е. Напъпила живопис. Не се побира във формите. Намира пролуки, превзема с цвят. Виждам я в усмивките, в тъкмо поникващите цветя, във вените на сухите клони. Лятото избухва ненадейно, не е като зимата, която бавно и постепенно сковава, изсушава те, без да разбереш. А лятото крещи, настоява да бъде забелязано. Виждам те, виждам те. И съм щастлива, толкоз щастлива, че чак луда. Подкокороса ме да изляза навън с четки и блокче, че и вода носех, и да седна на някой нестоплил се още бордюр да рисувам. Не съм го правила, откак бях на седемнайсет. Любопитна съм да видя какво е след 20 години. Ами същото е, почти. Не, емоцията е малко по-силна..май. Не знам, когато рисувам, не мисля, не забелязвам времето, често не чувам какво ми говорят, често не отговарям или отговарям смешно. Сега си мисля обаче, че това е друг вид концентрация, онази, която наричам пропускливост. Днес ще изляза пак, рисувам къщата, откъдето започна всичко. Стара еврейска къща, в която живееше Сара, моята приятелка, с която се учехме, за която мисля при всеки акварел, при всяко ходене в Стария град. Къща, в която живях часове, дни, в която говорехме за сериозни неща и за глупости, за любов, за книги, за самота, за изкуство, за дрехи, за момчета, за момичета,..... за Ален Делон, за всичко. Разглеждахме седефени копчета, увивахме се в копринени платове и правехме първите си торти. Слушахме музика. Беше времето на Флойд. Искам да я нарисувам с акварел за Сара, която е далеч. Искам да я нарисувам с масло за себе си, която съм толкова близо... После Ана танцува – за пръв път навън тази година, за пръв път с обувки, за пръв път фарука. Обичам фаруката. Говори на кръвта ми. И въпреки че написаното стана ужасно дълго, искам да кажа само още едно нещо. Беше трудна зима за мен. Много. Всяка следваща става все по-трудна или просто тази, но оцелях. За живота, който ми даваха в смъртта, искам да благодаря на Галя и нейния блог, толкова пълен със сила и цвят, на Ана, защото винаги ме разсмива, на Лени, постоянно й благодаря и винаги има защо, на Ваня, изненадващата, на Еличката за смеха й, на Деничката и нейните дълбокопоставени, тъжни очи, които казват толкова много, на Даниела, която със своя блог направи смъртта ароматна... Не знам какво щях да правя без вас

къщата и онзи прозорец най в дъното, на кухнята беше

преди да се събудя

когато затворя очи, виждам " la bruja" - новата си картина

преди да заспя

снощи се приспах, рисувайки. първата, есте, е учителка по френски, обича шансони и старомодни мъже, тайно пише еротичен роман. втората, стела, е цигуларка, тя харесва чужди мъже, с които не й върви, третата, ернеша, обича да се смее, харесва мъжете, но повече себе си. трите са приятелки

едни такива дребнички ми се пририсуваха

дълго, дълго

Лъжиците с дълги, дълги дръжки, за да стигат до тирамисуто в средата на масата, старателно „разграфено“ от Еличката. И много вкусно, пак от Еличката. Започнахме ги тези мацкински сбирки всяка неделя – кикотене, ядене на сладко, пиене на чай, ароматен чай, различен, в чашките подрънква карамфил, канела, джинджифил. Чашките, и те различни. Кукленска къща ни посреща, крие приказни неща; шкафчета, чекмедженца, библиотеки – всичко е чудновато. . . Албуми с принцески илюстрации с дълги рокли и кукли с дълги рокли, снимки на момичета с дълги коси, дълги глътки чай, дълги усмивки. Вместо кон и маймунка има котка, може би не е толкова силна, но прави страхотно тирамису и рисува едни такива момичета с часовници с дълги, дълги верижки..
Това беше в неделя. После дните ми се промениха по синуса. Настъпиха едни утра, малко есенно-зимни, много свежи в студа си. Топлят сe от носталгията, която усещам по това време на годината. Всяка година. Чувам я в стъпките си по листата - хрускава носталгия, и под стъпките си без листа - тиха носталгия. Подушвам я от комините. Понякога заспива в гънките на шала ми, укротена за малко, и се събужда като слънчево зайче на стената. И сигурно заради нея ми се прииска да рисувам дървета, оголени, синусови като дните ми (понеже имам синузит, претенциозен, правиха му пункция, и сега си го отглеждам. Покрай това започнах да си представям все по-клонести, разклонени и разлабиринтени нещата. Може би е крайно време да разгърна някоя анатомия и да видя на какво прилича този толкова важен напоследък синус). Дървета. Дървета. Дърветата. Дългите клони, дебелите стволове, кората. Дървета за съзерцание, дървета за прегръщане, за галене... за бесене. Дървета, зад които да се криеш. На които да се подпреш, когато целият свят е с главата надолу, на които те подпират за целувка. Не онези със сянката. Другите. Голите.

особен ден

малко съм тъжна, малко сама, малко боли, малко няма за какво - такава съм днес, малко особена, в обикновен особен ден

new

Вчера. Ту най-щастлива на света, ту най-сама, самичка. Към нощта беше трудно да понеса и радостта си огромна като море и тъгата си дълбока като море. Сложих си една от шапките на Ани и извиках луната. Dnes sum druga.