сряда, 31 март 2010 г.

преследващ спомен

Прозорците са ментови. Стаята е голяма не само защото аз съм малка, а и заради бюфета с многото шкафчета, пълни със снимки. Друг път обичам да ги гледам и да питам за хората по тях, често това са отдавна умрели хора, не разпознавам местата и питам ли, питам. Харесва ми, защото изскачат интересни истории. Но този ден чуждите светове са прилежно прибрани в кутиите си. Бюфетът прилича на град: с квартали, къщи, блокове, апартаменти, тайни кьошенца – нека си спят, хич не ми се наднича. Стаята така е по-тиха и изпълнена с ментов хлад, мисля, че идва от прозорците, но не отвън, а от самите прозорци, и аз не знам как. Всички си легнаха и ме оставиха най-после сама. Успях да открадна една книга от тези на големите. Има глупаво заглавие и корицата не е интересна, но се успокоявам, защото се сетих как в такива случаи по-голямата ми сестра много важно заявява: „Не съди книгата по корицата“ или „ Не съди книгата по заглавието“. Тя знае повече от мен и аз й вярвам за всичко или почти за всичко. Обаче съдя по корицата и малко се чувствам виновна и глупава, но ...съдя по корицата и по заглавието. Ъглова стая с три големи прозореца, пред всеки има дърво и макар че дърветата са липи, има много липи по цялата улица, миришат божествено друг път, но сега едно натрапчиво ухание на мента е превзело ума ми. А сенките от тези дървета по стените на стаята, хипнотизират ме. Лелите ми ми забраняват да гледам нощно време сенки. Викат, че не било хубаво, ама не казват защо. Те изглеждат съвсем сигурни, освен това го казват така, че всеки ще се сети, че ще го сполети голямо зло, ако не ги послуша. Всъщност те умеят да казват повечето неща по този начин. А аз толкова обичам да гледам сенки: на хората и на дърветата най-много, но харесвам всякакви. Мисля за тях, казват, нямат душа, мисля и за това. Ами те могат да правят почти всичко освен едно – да са живи. Сега съм в къщата на дядо, тук няма забрана над сенките, мога да ги гледам колкото искам и аз гледам. В книгата пише за някаква жена, която е много самотна. Тя излиза от дома си, качва се в колата, запалва я и тръгва нанякъде. Като порасна и аз така ще правя, ако съм самотна – като жената с острите токчета, които потракват под прозорците, жена около 30-годишна, със синьо поло и карирана пола, носи една особена гривна на лявата си ръка, сребърна, с пики. Сигурно е подарък от любим човек, защото никога не я сваля. Кожата й мирише на мента. Вече в полусън слушам стъпките по улицата. Все по-редки минувачи, женски токчета, някоя дума, смях, изречение и пак токчета. Най-прекрасният звук за заспиване. И камбаната - oтброява целите и половинките часове, за тези които не носят часовници и за тези, които все се чудят как е отлетяло времето.

3 коментара:

Elena каза...

много ми беше приятно да го прочета и да вдъхна ментовия аромат от стаята с бюфета-град...пишеш приказно...

Даниела каза...

Ерна, много харесвам как пишеш! Пренасяш ме на други места и сякаш усещам, виждам, помирисвам, докосвам всичко...

ani каза...

Bravos