вторник, 8 януари 2013 г.

особено обикновен ден

Има такива дни, дето още докато отпивам първото кафе, ставам предпазлива. Промъква се едно неясно чувство, стипчиво като мъртва дюля, ама боде лекичко, все едно ме проверява искам ли го, аз пък се ослушвам – има ли го. Дебнем се, ловът е започнал. Пак отпивам, този път потропва. Хм, това е само ехо от чуждите чувства, онези, с които човек се заразява в тъмнината на киносалона или в самотата на четенето. После заразата я носиш цял живот и не знаеш какво и кога ще я отприщи, може да е всичко, може да е в най-неочаквания или в съвсем неподходящия момент, но поразява емоционалността, тялото, ума. Болният е опасен, той трудно се манипулира, но лесно се самоманипулира, може да бъде изключително заразен и е добре да се държи под карантина, болният е красив, той е прекрасен. Такива трябва да сме – заразно вдъхновяващи, да спираме дъха от възторг, да не забравяме за миг красотата, да творим, да правим любов… Да сме самата любов. Лечимо е, но заразата остава завинаги в ума ти и чака. Отпивам пак – тропот на копита. Денят е обещаващ, ден, в който не трябва да позволя нищичко да се прави „като хората”. Напротив – ритуалите ще се преобърнат, линейността е скъсана, нещата се случват, както аз ги правя, както на мен ми харесва. В крайна сметка животът е само един фалшификат.

2 коментара:

Ясмина каза...

точно това ми трябваше :) отивам да си направя кафе, добро утро!

ernesta каза...

леле, ти си по-ранобудна и от мен.пия кафе и гледам снощната си картина на статива - най-уютното време на света.замъчняла си ми... добро утро, а още е лека нощ