преследващ спомен

Прозорците са ментови. Стаята е голяма не само защото аз съм малка, а и заради бюфета с многото шкафчета, пълни със снимки. Друг път обичам да ги гледам и да питам за хората по тях, често това са отдавна умрели хора, не разпознавам местата и питам ли, питам. Харесва ми, защото изскачат интересни истории. Но този ден чуждите светове са прилежно прибрани в кутиите си. Бюфетът прилича на град: с квартали, къщи, блокове, апартаменти, тайни кьошенца – нека си спят, хич не ми се наднича. Стаята така е по-тиха и изпълнена с ментов хлад, мисля, че идва от прозорците, но не отвън, а от самите прозорци, и аз не знам как. Всички си легнаха и ме оставиха най-после сама. Успях да открадна една книга от тези на големите. Има глупаво заглавие и корицата не е интересна, но се успокоявам, защото се сетих как в такива случаи по-голямата ми сестра много важно заявява: „Не съди книгата по корицата“ или „ Не съди книгата по заглавието“. Тя знае повече от мен и аз й вярвам за всичко или почти за всичко. Обаче съдя по корицата и малко се чувствам виновна и глупава, но ...съдя по корицата и по заглавието. Ъглова стая с три големи прозореца, пред всеки има дърво и макар че дърветата са липи, има много липи по цялата улица, миришат божествено друг път, но сега едно натрапчиво ухание на мента е превзело ума ми. А сенките от тези дървета по стените на стаята, хипнотизират ме. Лелите ми ми забраняват да гледам нощно време сенки. Викат, че не било хубаво, ама не казват защо. Те изглеждат съвсем сигурни, освен това го казват така, че всеки ще се сети, че ще го сполети голямо зло, ако не ги послуша. Всъщност те умеят да казват повечето неща по този начин. А аз толкова обичам да гледам сенки: на хората и на дърветата най-много, но харесвам всякакви. Мисля за тях, казват, нямат душа, мисля и за това. Ами те могат да правят почти всичко освен едно – да са живи. Сега съм в къщата на дядо, тук няма забрана над сенките, мога да ги гледам колкото искам и аз гледам. В книгата пише за някаква жена, която е много самотна. Тя излиза от дома си, качва се в колата, запалва я и тръгва нанякъде. Като порасна и аз така ще правя, ако съм самотна – като жената с острите токчета, които потракват под прозорците, жена около 30-годишна, със синьо поло и карирана пола, носи една особена гривна на лявата си ръка, сребърна, с пики. Сигурно е подарък от любим човек, защото никога не я сваля. Кожата й мирише на мента. Вече в полусън слушам стъпките по улицата. Все по-редки минувачи, женски токчета, някоя дума, смях, изречение и пак токчета. Най-прекрасният звук за заспиване. И камбаната - oтброява целите и половинките часове, за тези които не носят часовници и за тези, които все се чудят как е отлетяло времето.

..хм

Не понасяше зимата. Имаше едно такова лятно ухание, че разтапяше снега около себе си. Стана трудно от леглото. Сънят отново не искаше да я пусне. Беше се вманиачила в сънищата си. Даже си направи една специална тетрадка, за да ги записва. Но най-живите бягаха от листа. Имаше много подмоли, в които по-хитрите се промъкваха. Тогава започна да ги рисува. Но тази сутрин не откриваше следа, по която да тръгне. Детето и кучето я чакаха за разходка. И тя излезе, със съня, крепящ се като сълза в края на лявото и око. Захапа усмивката си и тръгна с кучето и детето. Избираха места, където снегът беше още неотъпкан и слушаха стъпките си. И понеже беше много тихо, този звук им изглеждаше съвсем вълшебен. И така, жената, детето и кучето, разтопиха снега, смяха се много и им беше студено и хубаво. После се прибраха и пиха големи чаши горещ шоколад и ядоха току-що опечен хляб. Утре пак щяха да излязат. Майката сложи сламената си шапка и зарови крака в пясъка. Нейни бяха линията, която разделя небето от морето, и всичкото синьо на безкрайността. Имаше много време.

дълго, дълго

Лъжиците с дълги, дълги дръжки, за да стигат до тирамисуто в средата на масата, старателно „разграфено“ от Еличката. И много вкусно, пак от Еличката. Започнахме ги тези мацкински сбирки всяка неделя – кикотене, ядене на сладко, пиене на чай, ароматен чай, различен, в чашките подрънква карамфил, канела, джинджифил. Чашките, и те различни. Кукленска къща ни посреща, крие приказни неща; шкафчета, чекмедженца, библиотеки – всичко е чудновато. . . Албуми с принцески илюстрации с дълги рокли и кукли с дълги рокли, снимки на момичета с дълги коси, дълги глътки чай, дълги усмивки. Вместо кон и маймунка има котка, може би не е толкова силна, но прави страхотно тирамису и рисува едни такива момичета с часовници с дълги, дълги верижки..
Това беше в неделя. После дните ми се промениха по синуса. Настъпиха едни утра, малко есенно-зимни, много свежи в студа си. Топлят сe от носталгията, която усещам по това време на годината. Всяка година. Чувам я в стъпките си по листата - хрускава носталгия, и под стъпките си без листа - тиха носталгия. Подушвам я от комините. Понякога заспива в гънките на шала ми, укротена за малко, и се събужда като слънчево зайче на стената. И сигурно заради нея ми се прииска да рисувам дървета, оголени, синусови като дните ми (понеже имам синузит, претенциозен, правиха му пункция, и сега си го отглеждам. Покрай това започнах да си представям все по-клонести, разклонени и разлабиринтени нещата. Може би е крайно време да разгърна някоя анатомия и да видя на какво прилича този толкова важен напоследък синус). Дървета. Дървета. Дърветата. Дългите клони, дебелите стволове, кората. Дървета за съзерцание, дървета за прегръщане, за галене... за бесене. Дървета, зад които да се криеш. На които да се подпреш, когато целият свят е с главата надолу, на които те подпират за целувка. Не онези със сянката. Другите. Голите.

пропускливост

Не съм сигурна. Как се казва, когато усилено мърдам пръстите на краката си, въртя кичур коса, мачкам хлебната гума...Или стоя съвсем неподвижна, очите ми застиват, а чертите на лицето ми се размиват като в любимата ми акварелна техника. Тишина е. И предчувствие. Тялото е неподвжно, а мисълта бърза. Сетивата са будни. Въздухът мирише като през буря. Осмисляне е сигурно, но на мен ми се струва по-подходяща друга дума – пропускливост. Защото много не мисля, не съм активна, а просто пропусклива. Оставям мислите, енергиите, образите, думите да ме изпълват, да влизат в мен и да си намират място. Харесва ми. Приютявам следното: ако живеем достатъчно дълго, то непременно ставаме литературни, т.е. ако някъде по в началото сме срещнали героинята А. и сме я забелязали, то към края е задължително тя да „гръмне“. Понякога случайни срещи оставят следа, запомняме хора, които не познаваме. Кратки реплики. Мигновени погледи. Неизбежни обаче. Срещаме ги отново.На страница 297 образът стремглаво се развива. Примерно. Става част от друга вече история, нашата. И така, мисля си, желанията и копнежите ни се връщат при нас, дори и късно, дори и когато вече не са желани. Получаваме всичко, което сме искали. Не знам дали това е щастлива мисъл. На мен ми е хубава. Припомня ми, че съм само едно малко мънистенце от гердана. И сигурно тази романова закономерност в рамките на един живот важи и за по-големи периоди от време. И тогава може би е добре да записваме историите си, за да се срещнат с другите истории, преди и след, когато ни е нямало и когато няма да ни има.

от едно друго място

Краката и, обикновено топли, сега бяха ледени, ръцете също, както и върхът на носа и. Студът изтичаше някъде отвътре, там където беше сложила, навита на руло, една отминала вечер, чифт затворени очи, защо затворени, харесваше ги тя тези очи, а сега започна да вижда от вътрешната страна на клепачите, заспали в нея. Амар, малката дъщеря на арменеца, дето никой не го беше виждал, ама всички разправяха за него, как навремето избягал в Америка и как зарязал Аракси, бедната, с това момиче, и то болно в ума. Защото Амар я мислеха за луда. Беше малко след осем, когато пристигна със своята отнесена походка и рокля, на цветя, ама на цветя ви казвам. Разкрачи се под фистана си и клекна, можеше да клечи с часове, развърза немитите си коси и полюлявайки се напред-назад, започна да си пее на някакъв си неин език, който никой не разбираше, а и не искаше да разбира. Като се умори седна и притихна, сякаш заспала, приличаше на малка цветна бохча пред вратата на кмета, защото точно там сядаше Амар, и защото не е добре с акъла, не я закачаха. А днес е особен ден за нея, бе сънувала чуден сън – както си седеше и мачкаше хартиените си сълзи, защото в сънищата стават всякакви чудесии, а после нахрани врабците с тях (един по-едър и каза, че били понеделниците и вторниците, средите, четвъртъците и петъците и затова са толкова гладни, защото тя идвала само в събота и само през лятото), долетя и един гълъб, малко сив, и започна да кълве от скута и, а трохата вместо да изчезне, ставаше все по-голяма, стана цял лист, много листове, нещо пишеше на тях и Амар се зачете, защото това, което ние не можем да разчетем, тя можеше. И докато четеше, гълъбът до нея растеше също, тя си спомни за баща си, всичко си спомни. И тогава се изправи и запя с оня глас на дедите и с оная тъга, а гълъбът до нея още растеше...

Не лазят думите под кожата ми тихи,
не са във костите ми като ями, нито -
като пъпки на огнени цветя от
сънищата ми разпъплени
Не са погълнатите думи в строй от
мравки - Не - те са великани
и като великани ме поглъщат
Твоите думи