лалита

лени в цъфналата рапица, прииска ми се да я нарисувам..

тъгъдък-тъгъдък, сърце

препускам с вихрогона, няма си име още, но има сърце на задницата. от хмд придобивка ценна заедно с котака на еличката и елена на деничката и оназ завитата лисичка...много хубаво беше, момичета, благодаря

Както се вижда, на 15 май откриваме изложба на плакатите от представленията на Танцова компания Фрида. Те са дело на Лени, с изключение на 2 - един мой и един на Баша. Причината и аз да се замеся в това е, че нашата танцьорка е толкова продуктивна, та художникът на спектаклите понякога не смогва - в конкретния случай беше на море :)). За вдъхновението от танците и музиките, както и за самите плакати можете да съберете повече впечатления в клуб Basquiat, където сте добре дошли в събота, в осем вечерта.

малка разходка из одрин, напомня български град, даже почти всички говорят езика, но с повече джамии, забрадени жени и различен говор. ана каза, че ще прави испания в турско и..успя. публиката, колкото и да очаквахме да е в шок, се оказа страхотна. полицията също
снимки

дойде

Навсякъде е. Напъпила живопис. Не се побира във формите. Намира пролуки, превзема с цвят. Виждам я в усмивките, в тъкмо поникващите цветя, във вените на сухите клони. Лятото избухва ненадейно, не е като зимата, която бавно и постепенно сковава, изсушава те, без да разбереш. А лятото крещи, настоява да бъде забелязано. Виждам те, виждам те. И съм щастлива, толкоз щастлива, че чак луда. Подкокороса ме да изляза навън с четки и блокче, че и вода носех, и да седна на някой нестоплил се още бордюр да рисувам. Не съм го правила, откак бях на седемнайсет. Любопитна съм да видя какво е след 20 години. Ами същото е, почти. Не, емоцията е малко по-силна..май. Не знам, когато рисувам, не мисля, не забелязвам времето, често не чувам какво ми говорят, често не отговарям или отговарям смешно. Сега си мисля обаче, че това е друг вид концентрация, онази, която наричам пропускливост. Днес ще изляза пак, рисувам къщата, откъдето започна всичко. Стара еврейска къща, в която живееше Сара, моята приятелка, с която се учехме, за която мисля при всеки акварел, при всяко ходене в Стария град. Къща, в която живях часове, дни, в която говорехме за сериозни неща и за глупости, за любов, за книги, за самота, за изкуство, за дрехи, за момчета, за момичета,..... за Ален Делон, за всичко. Разглеждахме седефени копчета, увивахме се в копринени платове и правехме първите си торти. Слушахме музика. Беше времето на Флойд. Искам да я нарисувам с акварел за Сара, която е далеч. Искам да я нарисувам с масло за себе си, която съм толкова близо... После Ана танцува – за пръв път навън тази година, за пръв път с обувки, за пръв път фарука. Обичам фаруката. Говори на кръвта ми. И въпреки че написаното стана ужасно дълго, искам да кажа само още едно нещо. Беше трудна зима за мен. Много. Всяка следваща става все по-трудна или просто тази, но оцелях. За живота, който ми даваха в смъртта, искам да благодаря на Галя и нейния блог, толкова пълен със сила и цвят, на Ана, защото винаги ме разсмива, на Лени, постоянно й благодаря и винаги има защо, на Ваня, изненадващата, на Еличката за смеха й, на Деничката и нейните дълбокопоставени, тъжни очи, които казват толкова много, на Даниела, която със своя блог направи смъртта ароматна... Не знам какво щях да правя без вас

къщата и онзи прозорец най в дъното, на кухнята беше

опекох и последните за тази година курабийки...следобед на вино, сладки, чай и глупости в парка

миришат на любов по време на холера


рецептите преписах от В кухнята на моето семейство

Обичаме се със случайностите. Виждала съм хора да им се удивляват, но аз ги приемем съзаклятнически. Все едно имаме стар ритуал. Усмихвам им се и знам, че и те ми се смеят. Ето в такава взаимност и хармония сме отдавна. Един ден след като гледах Джули&Джулия (Няма да разказвам за сюжета, нито за актьорите. Който не го е гледал, може да го дръпне и да му се наслади без нечие посредничество, достатъчно е изписано в нета, не ми се занимава с това), попаднах съвсем, ама съвсем случайно на един блог, който ме зашемети. Не знам с кое първо: дали с подбора на рецептите за сладки, дали с начина, по който са представени и снимани, дали ръцете на жената В кухнята на моето семейство, красиви и блестящи като нещата, които прави. Исках да изпробвам почти всички рецепти – особено масапан. За него слушам от малка и как прабаба ми ваела от тестото цветя, но рецепта нямах и въздишах безсилно. Съвпадна интересът ни към близкоизточната кухня, патладжаните и нахута, домашноправените хлебчета и най-вече – любовта и уважението към шоколада и маслото. В онзи филм, за който говорих преди малко, се казваше, че маслото никога не е вповече, кулинарен филм за една, която готви по рецепти от книга и ги описва в блога си и една друга, която е открила и написала рецептите във въпросната книга и която от всичко на света умее най-добре да ..яде. Страст към храната, приготвянето й и изяждането и. Това го казах само за да спомена връзката между двете събития: гледането на филма и намирането на блога на Дани. Започнах с лейках, защото исках точно тези аромати в кухнята си. Но...както винаги недогледах рецептата и направих някои магарии, резултатът беше...вкусен.

и така.. на Коледа събрах еврейската (лейках), гръцката (юмато), турската (баклава, макар че точно тази е арменска) и арменската (анушабур) кухни. Оказа се много, много добра комбинация.

първата

която започнах с масло, учих се нетърпеливо, преодолявах досадата от това, че трябва да чакам да изсъхнат боите (така било с маслото), опитвах се, ядосвах се, радвах се..


и първата, която завърших. и двете подарени вече. мечтая трета. благодаря на лени за търпението и чувството за хумор, за хубавата музика и чая и за една друга картина с малко лилаво прозорче...тя си знае
..и всъщност сега като ги гледам, струва ми се, че си приличат къщите и наровете

дълго, дълго

Лъжиците с дълги, дълги дръжки, за да стигат до тирамисуто в средата на масата, старателно „разграфено“ от Еличката. И много вкусно, пак от Еличката. Започнахме ги тези мацкински сбирки всяка неделя – кикотене, ядене на сладко, пиене на чай, ароматен чай, различен, в чашките подрънква карамфил, канела, джинджифил. Чашките, и те различни. Кукленска къща ни посреща, крие приказни неща; шкафчета, чекмедженца, библиотеки – всичко е чудновато. . . Албуми с принцески илюстрации с дълги рокли и кукли с дълги рокли, снимки на момичета с дълги коси, дълги глътки чай, дълги усмивки. Вместо кон и маймунка има котка, може би не е толкова силна, но прави страхотно тирамису и рисува едни такива момичета с часовници с дълги, дълги верижки..
Това беше в неделя. После дните ми се промениха по синуса. Настъпиха едни утра, малко есенно-зимни, много свежи в студа си. Топлят сe от носталгията, която усещам по това време на годината. Всяка година. Чувам я в стъпките си по листата - хрускава носталгия, и под стъпките си без листа - тиха носталгия. Подушвам я от комините. Понякога заспива в гънките на шала ми, укротена за малко, и се събужда като слънчево зайче на стената. И сигурно заради нея ми се прииска да рисувам дървета, оголени, синусови като дните ми (понеже имам синузит, претенциозен, правиха му пункция, и сега си го отглеждам. Покрай това започнах да си представям все по-клонести, разклонени и разлабиринтени нещата. Може би е крайно време да разгърна някоя анатомия и да видя на какво прилича този толкова важен напоследък синус). Дървета. Дървета. Дърветата. Дългите клони, дебелите стволове, кората. Дървета за съзерцание, дървета за прегръщане, за галене... за бесене. Дървета, зад които да се криеш. На които да се подпреш, когато целият свят е с главата надолу, на които те подпират за целувка. Не онези със сянката. Другите. Голите.

като вимета са ми неделите: пълни, малко морни, миришат на дом. с лека сладост и нега. поклащат се бавно.
приготвям торта за дългоговорено събиране.


всички са тук: и сиса, и ана, и лени, и еличката, и деничката, и ваня, и ани. смеят се, както само те могат. миришем пакетчетата чай, избираме си, нямам чаши за бадемовия ликьор, но пък имам усмивките им, а кухнята, и без това е толкова малка, ще се пръсне - от думите, гласовете, мириса на мандарини, канела..и горчиви бадеми

минас аветисян

ателието над града. огромни прозорци. нова част от много стара къща и затова хем е нова, хем с история. много красиви неща наоколо. и много калейдоскопи. отвън е студено, а вътре - слънчево уютно. пием чай. лени ми го сервира на дървена подложка на перваза на прозореца, през който гледам покривите. рисувам. толкова е важно, че не ставам да пуша. нито да си взема чая. слушаме френска музика. чувстваме се френски. специални. хубаво ни е. казвам на лени, че цветовете й ми напомнят един арменски художник: сарян. искам да й го покажа. докато разглеждаме работите му и аз непрекъснато цъкам с език, надавам викове и по арменски се гордея, попадаме на друг художник ....и тогава загубвам ума и дума от възторг, даже забравям да цъкам. лени, моята любезна домакиня и понастоящем учителка по живопис, също е възхитена. обещавам й да го публикувам. после вече искам да си запаля. на онази тереса над главната, от която се вижда всичко: и града, и къщите, и хората, и родопите, и връх ботев, и джамията. пре
красната ни джамия, пушим и я гледаме. заканваме се да я нарисуваме.












а тук има още негови картини. има и картини на сарян и на други арменски художници. много от техните работи също ни харесаха.

облаци, перести понякога, ветрила, танцуващи рокли, летящи криле - не ми омръзват през целия път до софия, а тук слънце пробива

и луна, забола се в сърце, на разсъмване
пътувам обратно с мойто ели без предели, смеем се и си мълчим, а най-прекрасно беше утрото, когато станахме, малко след като си легнахме, и излязохме в студа и тъмнината, препъвайки се в щастието си да се чувствам свободна, да избирам, харесвам... щастие, произтичащо от мен, за мен и заради самата мен...

Големите Канелини и Ванилини

...започнаха. Не съм сигурна откога и откъде, но ще оставя въображението да залива паметта ми, така както Големите Канелини и Ванилини са обсипани от настъргани лимонови корички, сушени плодове, ром, белени бадеми, лешници, залети с портокалов сироп, купища орехи, карамелени бонбони, бадеми в карамел, горчив шоколад, пак съчетан с портокал, и сладък шоколад, съчетан с още шоколад, сняг от пудра захар и, разбира се,...канела и ванилия. Става дума за празници, съвпадащи с Коледа, но все по-малко обвързани със сцената на раждането на Младенеца, която като дете рисувах върху картон с водни боички, после изрязвах фигурите, подгъвах ги по специален начин и ги нареждах на широкия мозаечен перваз под прозореца в стаята ми. Това го правех на Нова година и доста се обърквах с Исус и влъхвите, и агнетата, които бях измайсторила (видях ги в едно „западно списание” и много ги поисках), от една страна, и зарята, шампанското и новогодишната програма, от друга. Затова ги изоставих. Можех да мина само с хубава книга и музика. Достатъчно празнично, достатъчно самотно и страстно, а и духовно, така че не бях съвсем загубена за бог. Така попаднах на един разказ на Капоти, Спомен за една Коледа. Нищо чак толкова не се промени след него, може би само това, че се почувствах невинна. А и измислих правенето на коледния кейк, много специален винаги, мирише на този разказ. И май оттук тръгнаха Големите Канелини и Ванилини...Дните, в които пия по-дълго кафе с приятели и към 12 по обед е вече време за едно малко – Джеймисън, защото мирише на мъж...(всяка си го представя), тихи разговори и бурен смях, смях женски, така както съм чувала да се смеят старите баби в Созопол, събрани пред някоя врата на свечеряване, смях от който съм се изчервявала. В тези дни мога да бъда и тъжна, и жадна. Влюбвам се лесно, разплаквам се, смея се, щастлива съм, такава объркана и в същото време по-намерена и по-чувствителна отвинаги. Пека ванилени курабийки, съвсем коледни по форма и много наситено ванилени на вкус, за Сиска, правя сложни тайнствени ритуални юмато и около мен се сипят орехови, канелени, пудразахарни- розови води, това носи омайно настоение, а виното долива още страст. Тихи студени сутрини; много алкохол, много аромати следобед; дълги филми вечер...Това са Големите Канелини и Ванилини... но най-вече това са дни за приятелите и приятелствата.