



стари акварели на ясен намирам, докато подреждам рисунки..споделям, възхитена от смелостта и обилието на цвят, и забелязвам, че като мен обича да рисува круши :)

Отнесени дни, сънища наяве или живот насън..и аз не разбирам. Свикнах да обвинявам сезоните, месеците, вторниците. Имам вторнишко настроение или февруарско, или зимна мечешка депресия, или..Потъвам в чужди и свои светове – книги, картини, музики. В главата ми се разхождат литературни герои, складирам маслени картини, защото наум рисувам по-бързо. Наум пиша, наум дори е възможно да пея. Чета, оставям книгата, излизам. На Бунарджика е тъмно. Почти. Светят лампите. Старият Буковски някак се е промъкнал с мен на разходка. Усещам под краката си замръзналата земя. Станала е на ледени буци. Убиват, когато стъпваш. Не аз разхождам кучето, а то мен. Чувам металното медальонче с името му - подрънква някъде отпред. Пусто е. Само две момичета може би седемнайсет-осемнайсетгодишни се опитват да се пързалят върху една заледена локва. Смеят се, докато го правят, разказват си нещо. Ринго не разбира и започва да ги лае. Аз виждам картина. Толкова е спокойно – леден вятър, оранжеви лампи и две момичета върху заледена локва. Жени. Какво ли би казал Хенри Чинаски. Отварям да проверя. Разбира се, точно там, където трябва. Нямах съмнения.
„ Жени: обичах цветовете на дрехите им; начинът, по който вървяха; жестокостта по някои лица; почти съвършената красота, която се появяваше в други – завладяващо, вълшебно женствена. Биеха ни по всички точки: планираха всичко по-добре и бяха много по-организирани. Докато мъжете гледаха футбол, пиеха бира или играеха боулинг, те, жените, мислеха за нас, съсредоточаваха се, изучаваха ни, взимаха решения – дали да ни приемат, да ни отхвърлят, да ни заменят, да ни убият или просто да ни напуснат. В крайна сметка нищо от това нямаше значение; каквото и да стореха те, мъжете свършваха самотни и луди“
И още едно изречение:
„Много неща ме трогваха: обувките на жените под леглото; някоя фиба, забравена на шкафчето; начинът, по който казваха „ Отивам да пишкам“; ластичетата за коса; разходката с тях по булеварда в един и половина следобед – когато бяхме просто двама души, които вървят заедно; дългите вечери, в които пиехме, пушехме и си говорехме; караниците; мисълта за самоубийство; да се храним заедно; да се чувстваме добре; шегите и смехът, който се появяваше отникъде; чувството за чудеса във въздуха; да седим заедно в паркираната кола; да си говорим за бившите си любовници в три сутринта; тя да ти каже, че хъркаш, и ти да я чуеш как хърка; майките, дъщерите, синовете, котките и кучетата; понякога смъртта, а понякога разводът, но винаги докрай; да четеш вестник сам в някой бар и да ти прилошее, защото тя вече е омъжена за някой зъболекар с коефициент на интелигентност 95 и живее в предградията; хиподрумите, парковете и пикниците; дори затворите; нейните тъпи приятели и твоите тъпи приятели; твоето пиене и нейното танцуване; твоето флиртуване и нейното флиртуване; нейните хапчета, твоите изневери и нейните изневери; това, че спите заедно.."
И
Не съм сигурна. Как се казва, когато усилено мърдам пръстите на краката си, въртя кичур коса, мачкам хлебната гума...Или стоя съвсем неподвижна, очите ми застиват, а чертите на лицето ми се размиват като в любимата ми акварелна техника. Тишина е. И предчувствие. Тялото е неподвжно, а мисълта бърза. Сетивата са будни. Въздухът мирише като през буря. Осмисляне е сигурно, но на мен ми се струва по-подходяща друга дума – пропускливост. Защото много не мисля, не съм активна, а просто пропусклива. Оставям мислите, енергиите, образите, думите да ме изпълват, да влизат в мен и да си намират място. Харесва ми. Приютявам следното: ако живеем достатъчно дълго, то непременно ставаме литературни, т.е. ако някъде по в началото сме срещнали героинята А. и сме я забелязали, то към края е задължително тя да „гръмне“. Понякога случайни срещи оставят следа, запомняме хора, които не познаваме. Кратки реплики. Мигновени погледи. Неизбежни обаче. Срещаме ги отново.На страница 297 образът стремглаво се развива. Примерно. Става част от друга вече история, нашата. И така, мисля си, желанията и копнежите ни се връщат при нас, дори и късно, дори и когато вече не са желани. Получаваме всичко, което сме искали. Не знам дали това е щастлива мисъл. На мен ми е хубава. Припомня ми, че съм само едно малко мънистенце от гердана. И сигурно тази романова закономерност в рамките на един живот важи и за по-големи периоди от време. И тогава може би е добре да записваме историите си, за да се срещнат с другите истории, преди и след, когато ни е нямало и когато няма да ни има.

